Достигнали сме най-големите нива на свобода, които човечеството някога е познавало, и въпреки това продължаваме да сме несвободни. Пазим се от свободата.
Изграждаме собствени затвори, а нашите страхове стоят на стража. Пътят към свободата минава през човешкото развитие. Преминава през превключването от пазач към пазител. Всеки от нас носи отговорността да бъде пазител на собствения си истински път.
Тук споделям част от това, което съм научила по пътя си досега и това, в което вярвам и смятам за истинско. Това е моята отправна точка за остатъка от това пътуване и за управление на работата на фондация „Гергина“. Надявам се, че може да бъде първата стъпка в служба на мнозина.
Вярвам, че всички имаме път, самородна цел, за която идваме в живота. Има моменти, когато забравяме и се отклоняваме от този път. Структурите на съвременното общество ни разсейват и отклоняват доста лесно.
Но винаги сме призовани обратно към истинския път. Понякога става трудно да пренебрегнем тези сигнали. Понякога попадаме в предизвикателни условия, като страшната здравна диагноза, които ни помагат да чуем тези сигнали.
Вярвам, че има дълбоко усещане за смисъл и цел във Вселената. Всяко нещо има своето право на съществуване и свой собствен смисъл, който понякога не можем да разкодираме с очите на днешния ден.
Вярвам, че когато морето е най-бурно, светлината също се вижда най-лесно. Че времената на най-голямо бедствие често са изпитание за нашата сила и характер. Те са шанс да пуснем по-дълбоки корени и достигнем до нашата вътрешна мъдрост.
Пускаме корените си по-дълбоко, за да можем да достигнем по-високо. Вярвам, че само ние можем да извървим своя път; нужно е просто да предприемем следващата стъпка в неизвестното.
Живеем във времена на промяна. Някои говорят за „перма криза“. Вярвам, че има красота в несигурността, за която сме загубили способността да ценим и почитаме. Вярата се нуждае от терена на несигурността, за да се появи.
Вярвам, че само човекът може истински да лекува, което е различно от медикаментите и опитите за третиране само на физическото тяло. Цялостното лечение винаги се нуждае от жизнената сила на човека и активното му участие в процеса.
Също така преживяваме криза на властта и авторитета. Някои определят това като „общество на пост-истината“. Но истината винаги е в нас, присъства и се чува в мълчаливите паузи.
Можем да я достигнем чрез единството на ума и сърцето, чрез „разумното сърце“.
Вярвам, че всички ние имаме вътрешен лечител, до когото можем да имаме достъп и да се научим да почитаме и на когото да разчитаме. Ние сме най-големите експерти за себе си и е нужно да култивираме тази експертиза.
Нашият медицински речник говори за лечими и нелечими болести, на ниво тяло.
Но нашата имунна система също се влияе от нашето хранене, начин на живот и най-важното, от нашата идентичност. Следователно нашата идентичност също (може да) се нуждае от лечение.
Вярвам, че самият човек най-добре може да разкодира личния и по-висш смисъл и значение на своето състояние. Най-важният въпрос не е какво се случва, а как преживяваме случването, и че винаги имаме този избор.
Вярвам, че лечението изисква промяна, и че най-силната промяна винаги се случва отвътре навън.
Вярвам, че когато ни се предоставят предизвикателства, ни се дават и инструментите и ресурсите, за да се справим с тях/тези предизвикателства. Ако имаме желание да погледнем. И че в известен смисъл се оказваме в условията, от които можем да научим най-много.
Също така вярвам, че от всяка връзка можем много да научим. Нашата задача е да бъдем добри ученици. Нашите взаимоотношения ни предлагат ценни гледни точки, като надничане през различни прозорци на кръгла кула. Имаме нужда един от друг, за да можем да погледнем през всички прозорци, за да получим по-цялостна представа за живота.
Всички тези прозорчета са част от пътя към изцеление и „оцялостяване“. Това е пътят на Героя. В крайна сметка винаги пътуваме към светлината.
Твърди се, че живеем в експертно общество. Съвременната експертиза се основава на специфични технически познания и се придържа към количествено измерими, абсолютни стойности на проучвания, базирани на големи данни. Дебатът тук често е сегментиран. А пропастта между експертните мнения и тревогите на хората продължава да расте.
Вярвам, че истинският белег на мъдростта е способността да променяме гледните си точки с натрупването на нова информация, както и неуморният стремеж да съгласуваме привидно несъвместими гледни точки в себе си, вместо да се опитваме да убедим другите в своята истина.
От часовете по икономика помня Кейнс с неговото твърдение, че умният човек винаги променя решението си в светлината на нови доказателства. От тези по литература пък си спомням призива на Руми да заменим интелигентността за благоговение.
Обединявайки полярностите в себе си, ние ставаме по-цялостни. Едно с живота.
Една известна поговорка гласи, че всички богати хора си приличат, но че всички бедни страдат от бедността си по свой уникален начин. Може би същото важи и за здравето – всички здрави хора си приличат, но всеки болен боледува по своему.
И все пак това е полярност, която трябва да преодолеем. Здравето и болестта не са абсолютни понятия.
Ние не сме счупени, а частица божественост, ограничена в материята. Затова начинът, по който управляваме страха, определя нашето място по траекторията на здравето. Животът е танц между това, което желаем най-много и това, от което най-много се страхуваме.
Убедена съм, че позволяваме да сме здрави, когато се оженим за нашата история за неограничен потенциал и същевременно приемем идеята за смъртта като част от живота. Освобождаваме се, за да приемем, пускаме едно, за да приветстваме друго. Всъщност представата за началото и края е закодирана във всяка наша клетка.
Нашата смъртност е най-голямата сигурност в живота ни и въпреки това прекарваме малко време в размишление върху нея. Много „пациенти“ с рак ни учат как идеята за смъртта, съзерцанието на края всъщност може да ни освободи за живота.
Винаги усещаме в себе си напрежението между силите на себереализация/ индивида и колектива, нашите противоположни и понякога противоречиви нужди от разнообразие и сигурност. Начинът, по който ги балансираме вътре в нас и в по-широкото общество, в нашите институции, определя нашето усещане за принадлежност.
Сега също знам как да гледам на тази полярност и да я виждам с очите на сърцето. Знам, че най-голямото единство предлага и най-много различия. И че сме най-свободни, когато сме най-свързани.
Всеки има свой собствен път и разнообразен опит. Ние сме тук да изживеем живота си. И все пак истинският път, в много отношения, е един.
От опита се научих, че във вселената има задължителна основна учебна програма. Нашият най-голям избор е как да научим уроците си.
Вярвам, че е дошло времето за създаване на общества, изградени върху сътрудничество и доверие. Общества, в които са приобщени всички хора.
Където правилните ценности са въплътени в съответните сфери на обществото – свобода, равенство и солидарност в областта на културата, политиката и икономиката – в този ред.
Вярвам, че е дошло времето за новия човек с разширено, интегрално съзнание. И че разбирането на медицината ще последва.